Самотата като нощ безкрайна,
в очите ми танцува сянка тайна.
Страхът прегръща мислите с лед,
а сърцето шепне: “Тук ли си, поне ти, свет?”
Нещастието в тишина дълбока,
като буря, що душата ми разтроша.
Но доверието, пламък слаб,
запалва ме, макар и в мрак.
Любовта е лъч през тази мъгла,
тя носи утро след всяка тъма.
И знам, че в теб ще я открия,
там, където душата ми пак ще засия.