Любов
Повлича ме незнайното в нощта,
като убиващ камък е твоята прегръдка.
Оставам белези навсякъде
какво ми пречи да заспя?
Жадувах с порив ветровит,
обич толкова огромна като хала,
но видях в очите ти омраза
побягнах бързо подобно на сърнела.
Сърцето трепкаше в мрака,
биеше на чужда честота,
а толкова обичахме се ,
любихме се в мрака
и клетви зорко пазехме от тъмни сили.
Кога успя да ме разлюбиш? С какво омразна съм сега?
Шептя името ти твое
и тихо капки от очите
се сливат със зимния пейзаж.
Снежинка нежно опитва се да ме лекува,
душата се терзае,
ледно е в нея.
Спомени, спомени- любов-самота….
Огънят е покрит от планина.
Грохот и тегоба,
съдба или Бог?
… Имам ли сили да продължа?
Сграбчила като самовила красива тоз живот,
ще бъда пак жива, смееща, очакваща
любовта,
не оставила своите нежни крила,
с крачки тихи,
ще търся лечебната, другата сила.
Сбогом! Потеглям с вяра. С дълбок поклон
Ето познатия път. Другото-после.
Сълзите станаха леки,
а косата ме гали с обич.
Вярвам! Ще бъда щастлива!
Скоро, много скоро, отново,
намерила пристан от болка свенлива.
Пороят ме залива.
Не крещя името ти,
преодолях те отрово,
сега съм новата, мъдрата,
оставила тъгата,
за да посрещна с желание изгрева топъл.
… Къдеее сииии? А, етооо, теее, идвам, даааа!!!!
© Ана Янкова All rights reserved.
