Любовно мълчание
Ти мълчиш. Само дума поне ми кажи,
че съм ти омръзнала, грозна, дебела и стара.
Ако искаш, после пак си мълчи, а пък аз
може би все пак някой ден ще те забравя.
Затова ми се случва да се влюбвам в дъжда -
той по мене със ласки в порой се изтича.
От очите ми измива сънната пелена
и след всяка капчица ме разбулва.
И, когато си мисля, че вече те няма,
виждам истини смислени, същи мъгли...
после сънувам слънчогледовите поляни
и пак се завръщам във твойте очи.
И отново с очите си остри рапираш
във дуела безмълвен на тази любов.
С дъх дъха ми без думи на вопъл насичаш
от стенания парещи с топлия зов...
После месеци липси безумни ме гонят,
без да крия безсънните нощи по теб
и, когато реша някак си да те изтрия,
се завръщаш като пролет закъсняла при мен.
И от страх, че съм болна, крехка и слаба,
и че страшно отвътре боли те за мен...
тръгваш пак, аз пък - все не разбрала
колко, всъщност, си влюбен във мен.
Вече колко години безутешни те искам!
Сякаш век почти е преминал през нас.
Всяка стъпка в съня си със шепот догонвам,
всяка ласка сред необятния звезден атлас.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
