Любовта на Скитника
Красотата му е груба и обрасла,
а мъката – изваяна от самота.
Душата му дълбоко е прорасла
в сърце, забравило какво е суета.
Животът му тече - река прокълната
от хора и животни, и дори от Бог.
Но той напук се вие между тръните
на воля - горд, свободен и дълбок.
В погледа му, потъмнял от буриите,
има влага, но и скрита топлина.
И когато спят на топло другите,
той споделя я с любимата Луна.
Скитникът е влюбен в нея само.
Прогонил сън, не иска да заспи.
Опрял в небето изморено рамо,
целува вечер лунните коси.
© Ники All rights reserved.
