СКЪРЦА  ГАРДЕРОБЪТ  ВСРЕД ПЪЛЗЯЩАТА МЪГЛА -

Виждаш: мълчешката се отваря,

знаеш: той е тайнствена врата!

Ето: в светлина ОТТАМ огрян,

греещ, се измъква

пианистът -

свети той и погледът му свети,

вдигнал е ръце по диригентски

(пеят птици, много птици пеят),

ей го, че докосва лъч светлинен,

музика от този лъч се рони,

после - само миг, додето

плъзва се ръката във ръкава

бавно, грациозно -  и момчешки -

фракът  чер,  с опашката на щъркел

кимва, че концертът ще започне

 (никой не разбира, че е свършил),

ето: пианистът се привежда -

бързешком отзад премина някой,

лист от партитурата прелисти

и отвя го вятърът нагоре

и лети, лети като хвърчило...

Миг не мина даже... Пианистът

вече с гръб към публиката, леко,

после още малко се привежда,

как се е привел, как тежко стъпва,

този мъж по дългите години!

А аплодисментите не стихват.

Те ли са - или е само ехо,

или глухо есенната шума

шумолящо някак ги замества,

трепка умореното му тяло -

как се е подпряло на бастуна

и куцук - куцук - едва пристъпя,

кротко се завръща в гардероба

старче, през вратите му отвътре

бавно се изкачва към небето,

после - малко музика остана,

после пък - и вятър няма

вече

тъй е тихо,

тъй е тихо,

ТИХО.