В полето, в утринния хлад
аз никога не ще забравя
как години няколко назад
ти своята същност ми показа.
Стоейки пред мен като човек,
неочаквано криле разпери,
каза ми: "Аз чакам вече век
човешки мъж да ме намери."
Разказа ми как си се скитала
в търсене на ненамеримото,
но всеки, когото си питала,
показвал ти единствено зримото.
В очакване толкова време,
изгубила вяра почти,
накрая се срещнахме с тебе.
"Най-после!" - прошепна ми ти.
© Кристина Илиева All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
