Мария
Щом утрото не иска да настъпи
след мъчителна и буреносна нощ,
прати на просяка, преспал на пътя,
от къдриците си резнато със нож,
от хляба залъка, преди изсъхнал
да е, виното, преди да прекипи
и на щурец плача, преди заглъхнал
да е в скута на смълчаните треви.
Да бъдеш сенчицата на поета
до дъно влюбен в мрачните коптори,
е трудно. За отплата – три сонета –
трите ръждясали от кръв пирони,
върху които плитката ти висне –
армаганено за бедния сархош.
Оголена до нерв самата близост
оправда ли смисъла да бъде лош?
Настъпи времето да си отидеш,
гръб обърнала на огледалото
със наченки за обратно виждане.
И краят всъщност е едно начало.
Оттук нататък в свитите ти устни
дано усмивка разцъфтява нощем,
когато спрялата се месечинка
душата ти на покрива попощи.
Когато пак успееш да провидиш
в росата чезнеща едно момиче,
надничащо зад дългите ти мигли,
което, знаеш, дълго ще обича...
Върви, Мария, в утрото прокапа
с дъждовни многоточия олукът,
след този, за когото би умряла,
и да възкръсваш после е ненужно.
© Валентина Йотова All rights reserved.
