Мартенски сняг
Нямам сили дори да извикам,
От умора сърцето ми спряло е.
Вън е пролет със дъх на иглики,
а отвътре съм ледено-бяла.
От студа във кръвта ми по клепките
натежават сълзи като камъни.
И са тежки и сепнати стъпките,
със които вървя към олтара.
Няма път наобратно към „Някога”,
всички пътища са отрязани.
Още помня последното лято,
още с тая любов съм белязана.
Ще я скрия в кутия от пръстен
(иронично, днес пръстен ми слагат).
Ще я хвърля и нощем до късно
ще си спомням за моето „Някога”.
март 2002
© Ели All rights reserved.
