Аз съм машина. 

Редуцирам очаквания.

Собствените си.

Изтривам ги, преди да се родят.

Аз съм майка им, но абортирам.

Те само ме натоварват

и пречат,

пък и баща им е от Ада.

Нарича се Копнеж, по фамилия - Неосъществимов.

Те ще са сираци. обречени са от самото начало

и нямам право на тях.

Затова ги избягвам.

Изпълват ме с надежди,

а после страдам.

Не ги искам.

Не мога да ги отглеждам всеотдайно,

а накрая да ме предадат.

Твърде болезнено е.

Омръзна ми да очаквам.

Безсмислено е.

Опитвам се да не изисквам...

Живея за мига.

Абстрахирам се от мислите в главата си.

А те са като рояк пчели

и ме жилят постоянно.

Раняват ме, а не умират...

Може би пък са оси. Досада.

Страх ме е да мисля,

а и не намирам смисъл...

никога не го измислям.

Разсъждавам.

Върху напразните търсения на душата.

Лутам се.

А тя е безкраен лабиринт.

Но е в плен на тялото.

На материалното...

Безсмъртна е.

Но умира всеки път,

когато я излъжат.

Истинска е.

Но понякога я фалшифицирам..

За да оцелея сред безскрупулното общество.

Маскирам я, оцветявам я в черно,

каквито са душите на останалите...

Камуфлажна ставам. Сливам се със тях.

А може би и те са част от маскарада?

Безкраен панаир на суетата.

Надявам се! Дано!

 Ще е прекрасно,

ако и те са под прикритие.

Защото иначе е страшно

и ще затънем в мрак -

от злоба и лъжи.

Дебела паяжина ще

обвива без срам

 човешките души.

Аз вярвам във ДОБРОТО и КРАСИВОТО.

Мечтая за живот без предразсъдъци.

А твоята мечта каква е?