Мечта
Прибирам се от никъде.
А никъде е някога,
в далечни небосводи,
пиша приказка една.
Намерих разкази с милион илюстрации,
ала животът не е комикс,
а линч от изненади.
В самотата тишината ободрява,
носи хлад и полъх.
Единствено вещите говорят,
на техния език.
Мълча, защото чуруликат малките врабчета.
Кошмарът е в съня,
а приказката е за герои.
Непознати, незнайни,
ала толкова истински,
събрали потомци в жертвените клади.
Горят, молят, плачат-
Небето е грамада.
Пропиляно се гърчи времето не разбрало
за онзи миг, в който сме слети в едно.
Пада някаква звезда,
в горест преча на измами,
обич за обич една-
потъвам в хладните води,
а после изплувам и плача като старица.
Път като път,
изневяра след вяра.
Какво следва в този зноен ден?
Басейнът е стон,
там, охлаждам нежно тяло.
Но после потъвам в глътка от вино,
процеждам се като русалка.
сърцето е едно,
давам ти го в замяна.
Дори през Новата година,
ще бъда нежност, топлина,
събрала горест подир горест.
Една единствена мечта!
За невъзможното като възможно!
© Ана Янкова All rights reserved.
