В скръбта на глухи, сиви дни
зари ме пурпурът на твоята душа
и сред тягостния гнет на демоните зли
споменът за теб сребри бледата Луна.
Веех флаг от невзрачен креп,
лазих тленен в праха на пустошта,
мечтах за пролет – мечтах за теб,
за рубинен океан от алени цветя.
Шестокрила ти над мен се извиси,
аз, моряк, разперих вихрено весла
и ти, най-ярка сред безброй звезди,
посочи бреговете перлени на любовта.
© Христо Тодоров All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
Браво!