Мечтата
От слънцето забравено небето тихо плаче,
забърза се зарадвано роденото поточе.
Един паток заклати се, удари с клюн скалата
и камъче отцепи се, отнесе го водата.
От вихър разлудувано, заскача в камънаци,
под всяко мъхче ро́ви се за път и тайни знаци.
Сърцето му бушуваше прегърнало мечтата –
да бъде гост на слънцето в Дома на светлината.
Изхвърлено мъничето, от бурна нощ на пясък,
разбута процеп тъничък и що да види: Блясък!
Разпъ́рхала крилцата си над лъскавата слюда,
от лунен лъч обагрена – прекрасна пеперуда!
С краченце балеринено и кадифена стъпка
докосна го магически и то прошепна с тръпка:
- Къде нощува светлината, тоз дом да посетя?
Как път намери в тъмнината? От там ли долетя?
Крила си нямам, а до тук, вълната ме изхвърли…
Потрепна пеперудата, с крилцата го загърли.
Не можеше да чува, ни думичка да промълви,
но в чувство несравнимо, сърцето тайно се обви.
За полет по-далечен жадуваше, за топлина...
До камъчето речно, под избелялата Луна,
щурчето свило вятъра, подхвана серенада.
И в миг небесна мълния сля грохот и наслада...
От слънцето забравен, Октомври се разплака.
Сълзи тае́ни ронеше, тъй както влюбен чака
с химерната потребност за близост на душата...
и храм с мечтата вдига за дом на светлината.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
