Мегало
Мегало, Мегало!
Момиче на юга,
на созополска къща с чердак,
на бели дантели,
през които прозира
нещо извън кротостта
на паяжини
и мирис на къкрещо сладко.
В синята си рокля с широки поли
тялото ти е още момичешко,
(боли ме за тая крехкост,
боли ме, че може да излинее),
под сламена шапка –
очи – морскосиньо на плиткото...
а в кладенци – семки смокинови
зреят.
Ще втасат греховни и тежки,
ще паднат, Мегало, със тебе,
дано не останеш землиста,
дано не вкопаеш себе си
на брега.
Защо си сменила боите –
дъгата не е
светлосиня, обесваш на нея прането,
щипки в ръцете, вместо море...
Косите – ах, междуметия...
Мегало, Мегало,
телата са стари черупки,
орехов свян и бадемова нега,
повикай лодкаря, повикай го –
скъсай въжето,
само леко ще се порежеш,
инак – няма болка, не викай!
Тръгнете си двамата, тръгвайте,
хайде!
Младостта е пътуване. Спреш ли – смокинята
става дърво на присъдата.
© Златина Георгиева All rights reserved.
