Мегаполисът
Смален ли отново се чувстваш, човече,
мегаполисът когато над тебе тежи?
Като войници са всички блокове строени
и те гледат със толкова слепи и тъжни очи.
В разгара на дните, по пълните улици
с автомобилни сирени и куп светлини
усещаш как малко по малко се губиш...
като прашинка нищожна изчезваш със дни.
А някога беше спокойно, когато децата
парка уютен превземаха още в зори.
Атмосферата ведра, спокойна къде е ?
Захапка затегната, свят без мечти...
"Да бъдем добри със природата" - така ще се моля!
И нека светът се разтвори на шир и на длъж!
Тогава с радостен смях и с румени бузки
деца ще израстват в чистота, а не в прах.
© Петя Кръстева All rights reserved.
