Между проза и стих
Бяха семейство.
Вървяха заедно – мъжът, жената, и детето между тях.
Той – млад и леко плешив.
Тя – все още млада и красива.
Той – по младежки облечен.
Тя – с дънки и черни коси.
Държаха се за ръце и отиваха към центъра.
Бяха като всички – малки и незабележителни,
смесени в тълпата на предпразничните нощи.
Личеше си.
Бяха от хората, на които им трябва малко.
Тия, които не се задоволяваха с малко профучаваха покрай тях
с безбожно скъпите си коли, скъпите си цигари
и задължителната кукла в дясно.
Детето бяха оставили в съвършеният им апартамент
със неизменната детегледачка.
Гледаха нагло.
Пушеха нагло.
И искаха още.
Дали не беше понеже чувстваха, че нямат нищо?
А най-лошото бе, че по Коледа не знаеха какво е това още,
за да си го подарят.
И някак си разбрах, че любовта,
тая любов която е загубена между прозата и стиха у нас,
е нещо малко, и не струва много.
Любовта нищо не струва.
© Svetoslav Vasilev All rights reserved.
