На баба ми мекиците бяха весели слънца,
неомърсени от агресията на днешната суета,
недокоснати от манията за непържена храна,
бабините ми мекици бяха усмихнати деца.
На баба ми мекиците миришеха на доброта,
раздаваха се с мазни пръсти от ръка на ръка,
ядяха се с лакома, натъпкана до пръсване уста,
бабините ми мекици бяха свят на топлина.
Баба ми пържи мекиците си в рая сега,
ние сме бледи, самотни, злояди деца,
изоставени от грижовната ù ръка,
гризем корички от бляскава нищета.