Меланхолия
Навярно е от вятъра, навярно е
от зъзнещите октомврийски вечери,
но с някакво безмълвно отчаяние
отронват сухи сълзи в парка кестени.
И тази есен, толкова безбагрена,
се лута в тиха лудост по пътеките,
останали на птиците след врявата
и подир тишината на поетите.
И няма мнима смърт. Не е амнезия
на пулса летаргичното обръщане.
Не ми достига мъничко поезия,
за да повярвам в лятното завръщане.
Не ме ли чуваш? Може би от вятъра
се връщат думите непроизнесени...
А някъде вдовиците на лятото
тешат безмълвно плачещите кестени.
© Росица All rights reserved.
