"Memento mori"
на Анна
Дали е от годините - не зная,
(на няма половината съм, век)
но някак си започнах да забравям -
за малко, че съм в кожа на човек.
И после ще съм нейде сред звездите,
или ще съм във друго измерение,
душата възкресяваща душите.
(Дано не пиша пак стихотворения)...
А може да съм в пъклени огньове,
съдбовно закъснял за всяка прошка.
На Господ колко пъти да се моля?
(За Дявола се знае, че е лош.)
И в хаоса на търсещото лутане,
навлякъл се с наивност по човешки
си мислех, че до голата поука
ще мина между капките. Без грешки...
Но бавно се разлистваше ума ми -
почти със летаргично извинение,
че млад съм за венецa си от тръни,
преди да съгреша за изкупление...
Забързах се по пътя на тъгата
и чаках с нетърпение покоя,
дочул че има бѝле за душата,
когато от очите спре пороя...
А времето към мене се протягаше
с прегръдка на сърдит и стар самотник.
Какво, че птица бях като я нямаше -
онази толкоз чакана любов...
Надеждата издъхваше в агония.
На вярата си пишех, некролога.
Не щеш ли, по съдба или ирония,
усетих в миг целувката на Бог.
Тогава (и до днес) необяснимо е.
Света без тебе бил ми е отвъден.
Животът в благодатното ти Име
ме ражда, за да помня че съм смъртен...
©тихопат.
Данаил Антонов
16.08.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
