Мемоарите на една свалячка...
Ето. Мой си вече. Това и исках.
Но защо си спомням още в прегръдка как те стисках?
Получавам всичко, за което бленувам.
И защо все още дори от дъжда те ревнувам?
И интересът без тръпка бързо отлита.
Но защо всеки час "Къде си?" сърцето се пита?
Ето. Мой си вече. Време беше да те имам.
Но не спирам да те желая, юмруци свивам.
Пред чара ми и ти не издържа дори.
Чувство. Интересът в мен все още гори.
Дори и ти, непоправимият сладострастен екземпляр.
От сърцето си дала съм ти ключа. Негов си огняр.
Ето. Мой си вече. Както бяха останалите триста.
Но за мен заемаш място първо, а последен си в листа.
На усмивката ми. В душата и ти си вече роб.
Свалячка. Нещо като мъж. Желая те, но едва ли е до гроб.
Мисълта. Тя смръзва ли кръвта ти, плачат ли очите?
Но ето, знам. Намерих човека, който може да ми види сълзите...
© Виктория Андреева All rights reserved.
