Месомелачка
Хрущят измършавели празни делници –
през събитийната месомелачка.
Пихтия от съдби човешки,
които мелничката мачка, мачка.
За наши или чужди грешки
сме в менгемето на живота.
Приклещени сме безнадеждно,
не сме свободни и на йота.
Краката движим паралелно –
шахматно подредени пешки,
които скитат се безцелно
по плоскост стъклена, гореща.
Дрънчи метал, окови тежки,
около бъдещето омотани,
пристягат здраво светогледа –
пустини сме, а не океани.
Но все тъй бродим със насмешка,
макар да хълцаме от мъка,
че нелечимите болежки
до трапа чак ще ни съпътстват.
Не ме е страх, че ще умра –
в ден, смачкан от месомелачката.
Защото моят светъл миг
безжизнен там ще ме очаква.
© Константин Дренски All rights reserved.
