Метаморфоза
Убивам всяка близост с тази честност.
Не знам какво е вяра. Суета
отлеждам вместо цвете. Много лесно
се върнах лоша. Тръгнах си добра -
с последната си маска на невинна
и с първото си истинско лице.
Проклетата ми лудост като стигма
е в дланите на двете ми ръце.
Разяжда тъканта им и намразвам
отровата ù в топлата ми кръв.
Дълбаe в мен, докато стана празна.
Издишвам страх със всеки следващ дъх
и вдишвам се сама с огромна сила.
Използвам се за мръсен парапет.
Когато съвестта ми е препила
е толкова досадна... Като теб.
Натяква ми за другата ми същност.
Приписва ми измислена вина.
Каквато съм била - била съм. Късно е.
Създадох Ада в горната земя.
© Елица Стоянова All rights reserved.
