Метаморфоза
Каквото ти казах, все истина беше.
В такава любов няма място лъжата.
От щастие цялото тяло болеше.
Несвикнал на обич - това дотежа ти.
Измисли си своите вятърни мелници.
Залута се в тъмна гора от химери.
Последваха куп илюзорни съперници -
във всичко край тебе заплаха намери.
Забравил крилата си, сам предпочете
на тъмна черупка да кажеш „мой дом".
Ти - някога реещ се гордо в небето -
избра да намериш в тревата подслон.
Животът със охлюв не бе по вкуса ми.
Не можех да дишам сред ниска трева.
Такава любов беше просто безумна -
залепнах във кал, а копнях синева.
Събрала последните капчици сила
(а в силната роля се чувствах нелепо)
си тръгнах несгодна, недрага, немила...
С изстиваща обич в две парещи шепи.
© Мая Попова All rights reserved.
