Ще бъда и от ниските по-ниска,
трева ще стана – нежна, от коприна
и бурите дори да не подминат,
ще ги прегърна, ще поема риска.

Което не избирам – ме избира,
каквото избера – не ми се дава,
отсяла шепа зърно в купа с плява,
на глас споря по цяла нощ с Всемира.

И с ангели, и с дяволи разкръсти,
душата ми. Отхвърли всяко бреме
и няма вече, и какво да вземе,
съдбата ми с грабливите си пръсти.

Каквото е изтляло – е изтляло,
което ще гори – поне ще свети.
И ще създам от думи сто планети,
за теб, любов... Без край и без начало.

Дочакам ли те – цялата за тебе
ще бъде разпиляната ми нежност,
в жена ще се превърна. Неизбежно.
В едничък пристан – топъл и потребен.