Мидена Душа...
Душата ми е мидена. Живее
по речните дънА... В дълбокото.
В седефената си черупка зрее.
Отглежда бисер... във окото си.
От болката, от болката се крие!
И в пясъците влажни се забива...
Прохладната вода гальовно мие
отвътре... песъчинките бодливи.
Понякога, повикана от слънце -
излиза на брега. И се разтваря...
Тогава свети бисерното зрънце!
Но слънчевата ласка я изгаря...
А привечер - рибар, с ботуши груби,
от бисера привлечен - я намира.
И, вместо във Душата да се влюби -
изтръгва бисера! И го прибира.
О, как боли от допира с ръцете!
Сърцевината розова пулсира...
Душата ми е мидена, простете!
Душите ви човешки не разбира...
Душата Мидена - черупки свива,
от болка и от ужас премаляла...
И в пясъците влажни се забива -
единствено, да се опази цяла.
От болката, от болката в сърцето -
към дъното дълбае - неразбрана...
На мястото на бисерчето свети
една отворена, червена рана.
Как груби са на хората ръцете!
И как целебно е Дълбокото...
Душата ми е мидена, простете!
Отглежда бисер... във окото си.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
