Миг в тъмнината
Беше късен ноември.
Тъмно бе, плътна нощ.
Посипваха се листи дървесни
по заледено-калната площ.
Тя стоеше в мрака
с букет далии в ръка.
Стоеше, сякаш нещо чака...
Но беше напълно сама.
Нощна птица пропя навътре в гората,
момичето се загледа, потръпна...
Изпитваше влечение към тъмнината,
пристъпи напред, но се върна...
Въздухът беше влажен,
почвата - мека и мокра,
гората бе толкова мрачна,
обляна в някаква болка...
Тя се свлече внезапно,
рухна, заплака горещо.
Впи ръце в калта по земята,
но изведнъж топло я докосна нещо...
Тя се обърна просълзена...
зарея поглед в тъмата,
видя го, пред нея стоеше -
така величествен беше...
Целуна я тихо и страстно,
прегърна я красиво и силно...
Повдигна я нагоре леко,
докосна я бавно и меко...
Той чу как сърцето ù блъска.
И бурен дъжд внезапно запръска...
Вятър задуха, прорязвайки силно...
Земята в миг се напои обилно.
А те просто стояха...
Не помръдваха, един в друг преплетени...
Не говореха, просто мълчаха -
един на друг невъобратимо обречени!
© Катерина Костадинова All rights reserved.
