Милиони песъчинки
Отново разпада се сърцето ми
на милиони песъчинки
и вятърът отнася ме.
И вече посивяла пепел съм,
а някога бях огън буен
и горях... и живях...
Пръстените падат от ръцете ми,
като че ли безжизнена съм.
Студените пръсти.
Солените сълзи пресъхнаха,
търсещи смисъла на
своето съществуване.
А него го няма. Отиде си.
Не се върна моето птиче,
а тъй го обичам...
Сега търся смисъла на дните,
но уви... Липсва. Сякаш
скрил се е в сенките.
Моята сутрешна звезда угасна,
не ми показва вече пътя,
а е тъмно и не знам
къде отивам. Има ли някой?
И само сенките ехидни се смеят,
плашат ме.
А моето птиче го няма...
© Стефка Георгиева All rights reserved.
