Минала любов!
Минават часовете бавно, сякаш времето спи,
а стрелката неуморна този път мълчи.
Сърцето само тупа непокорно, за да ме боли.
Телефонът в джоба натежава, няма ли да прозвъни?
В гърлото буцата заяла, топката в корема свива го, пак боли!
Отде се взе таз отрова, кръвта ми да пои?
Свивам се в моя ъгъл, в агония потънал, очите си разтривам да капнат две сълзи.
Ала сълзи няма. Само огнени сълзи, които парят моите страни.
Със спомени подклаждам тази лава, дето улеи чертае по младото лице.
Гримаси правя, викам и крещя, ала кво от туй! Далече си, не чуваш, за да ме изцелиш.
Нещо секна мойта мисъл, телефонът иззвъня, бе ти отсреща.
С лекота превърза мойте рани, мислите ми промени!
Спокоен аз си легнах, възглавница прегърнах вместо теб.
В очакване очи затворих, очакване за поредния в мъки ден, да ожидам проклетата машина да зазвъни!
а стрелката неуморна този път мълчи.
Сърцето само тупа непокорно, за да ме боли.
Телефонът в джоба натежава, няма ли да прозвъни?
В гърлото буцата заяла, топката в корема свива го, пак боли!
Отде се взе таз отрова, кръвта ми да пои?
Свивам се в моя ъгъл, в агония потънал, очите си разтривам да капнат две сълзи.
Ала сълзи няма. Само огнени сълзи, които парят моите страни.
Със спомени подклаждам тази лава, дето улеи чертае по младото лице.
Гримаси правя, викам и крещя, ала кво от туй! Далече си, не чуваш, за да ме изцелиш.
Нещо секна мойта мисъл, телефонът иззвъня, бе ти отсреща.
С лекота превърза мойте рани, мислите ми промени!
Спокоен аз си легнах, възглавница прегърнах вместо теб.
В очакване очи затворих, очакване за поредния в мъки ден, да ожидам проклетата машина да зазвъни!
© Константин Димитров All rights reserved.
