Мираж
Безразличието твое ме надупчи.
Превързах се сама и този път!
Погребах егото си и дано да случа
на лек за наранената си плът.
Преминах и последното стъпало,
погледнах извървяното дотук:
премерих тежестта до днес събрана -
изплаках всичко без сълзи и звук.
Не питам откъде е тази лудост,
която ме раздира, но крепи…
Прозорците отварям и се будя,
но моля те, и ти се събуди!
Лъжа е, че надеждата умира,
когато сам човек се предаде.
Една едничка мисъл ме възпира,
че има слънце в тъмното небе!
Отварям на надеждата вратата -
не ме е страх, повтарям за кураж,
че може някъде доброто да ме чака...
Или ще хукна след поредния мираж!
01-04-2016
Д.В.
© Десислава Вълова All rights reserved.
