Младеж от любов самоуби се
Денят е 17 март, годината е 2006... Случаят ВСЕ ОЩЕ не е действителен... Дано и да не стане...
Отворих днес вестник и в него чета:
"Младеж от любов самоуби се".
Чета ли, чета и потресен седя...
Защо ли така получи се?
Разгърнах навътре да видя що стана,
какво го подкара да мре?
Любовта била им - тук пише - голяма,
безумно любили се те.
И той я обичал, пък и тя го желала,
макар да имали проблеми.
Тя нежност от него, само туй поискала,
подаръци не щяла големи.
Ала той й дарявал, туй що има и може,
сърцето си даже й дал.
И как я обичал!!! Прощавай ме Боже,
но дори ти би завидял.
Момата, горката, обаче била
загубила вяра в живота,
и мигом щом той й дарявал мечта,
погубвал я някой с охота.
Тя, милата, сладката, наивна била,
все още със детски акъл.
И както всяка млада девойка,
омаял е Дяволът зъл.
Понеже била красиво момиче,
не малко момци я желали.
И не един в любов й се вричал,
звездите за нея сваляли.
Оф, стига, не мога, край вече, не искам!
Таз двойка... И аз ги познавам!
Вестника в мръсната кофа затискам,
разказа сам продължавам!
Тоз, нейният момък, не могъл да я пази,
животът му бил тъй суров.
Едвам смогвал да се види със тази,
що давал свойта любов.
Момичето младо, как всеки тук знае,
от наивност лесно греши.
И тази девойка, макар, че добра е,
и тя със друг прегреши.
След туй тя горката, усети вината,
и макар да го обичаше тя,
загубила вяра, погуби мечтата,
насила сърцето си спря.
"Върви си", тя рече, "Не мога аз вече,
не искам теб да ранявам!"
И сълза по бузата нейна се стече,
"Остави ме, сама продължавам!".
Младокът, погубен, с разбито сърце,
не искаше туй да е края.
Той знаеше, тя бе все още на мисли дете,
и вършеше често туй, що не желае.
Опита се той това да й каже,
макар че боли го, не скри.
А грешката нейна огромна бе даже,
но той й за нея прости.
Ала девойката, объркана вече,
не го послуша, прогони го пак.
Обича го и да го предпази му рече
"Не ща да те правя глупак...
Отказвам се от мойто щастие!
Нека да бъда сама!
Аз нося само нещастие...
Така ми се пада... така!!!"
Сбогуваха се двама... Сълзи на очи,
небето заплака със тях.
Гледат се, искат се, но всеки мълчи...
Нима да се обичат бе грях?
По пътя към вкъщи момъкът тръгна,
не хвърли ни поглед назад.
Сбогуването тъй сърце му изтръгна
това бе истински ад!
Скиташе той из улици мрачни,
унило навел бе глава.
Поглед - намусен, мисли - прозрачни...
Вечерта щеше да бъде тъй зла...
А другият... Той сигурно само ламтеше,
все искаше нея... Глупак!
Любовта, приятелю, не иска, а дава,
а инак е само мерак...
Кълнеше се, сигурно, че я обича - да, ясно...
То всеки кълне се така...
Но вместо да пази любовта й прекрасна,
той искаше нея сега.
Не мислеше той за нейните чувства,
не мислеше, че тя е щастлива.
Целуна я, пък и добре се почувства...
Ах, наглостта му направо прелива!!!
Но нека оставим подлецът намира,
все пак "влюбен" във нея е той..
Макар от любов хич не отбира,
той чувстваше себе герой...
Вий, мислите, омраза голяма сега,
в наранения момък надигна се.
Грешите, далеч това не беше така.
Заради глупост до тука достигна се...
Никой не бе виновен, а всъщност и всички
носеха свойта тежка вина.
И вместо да оправят нещата самички,
оставиха ги да бъдат така.
А клетият, както си ходеше, сам,
прибра се, заключи врата.
Поогледа наоколо, насам и натам,
и погледа в шкафа си спря.
Седя той, гледа го, после полегна,
ала нещо го мъчеше там.
Странна мисъл ума му налегна...
Изправи се, в дома беше сам...
Посегна тогава, там горе, във шкафа,
недавна си бе купил той пистолет.
Дулото право допря о челото,
усети - студено бе то като лед.
Седя той така, цели две дълги минути,
замисли се има ли смисъл от туй?
Май позабави се.. Щом взе да се чуди,
ако чака, не ще извърши онуй...
Спря за секунда той всякаква мисъл,
спусъка рязко придърпа...
И в мисли за нея се беше улисал,
загледал се в някаква кърпа...
Секундата нему стори се час,
започна тъй бързо да мисли...
"Айде, пожертван за нея бях аз,
дано туй духа й прочисти...
Сега ме обича, ще страда, че гина...
Със сълзи - потоп и порой...
Но ще минат дни, най-много година,
и тя ще намери покой.
Надявам се, нека си вземе поука,
вярвам, ще порасне тя зарад мен.
И тъй, аз загивам, отивам в боклука,
да дам на нея по-светлия ден.
Не след дълго тя пак ще се влюби,
ще бъде тя с лъжец някой друг.
Но тоз път любовта не ще да погуби,
и той ще стане нейн съпруг.
Тогава лъжеца аз ще измъчвам,
догде не обикне я той.
Духът и сърцето ми - пак й ги връчвам,
а после и аз ще намеря покой."
След тези размисли, умът му млъкна,
настъпи тежка тишина.
И само образ блед изпъкна,
това бе любимата му... тя...
Тогава той й се усмихна,
загледа нейното лице...
Чу се гръм и пак утихна...
Той за теб умря, дете!
Отворих днес вестник и в него чета:
"Младеж от любов самоуби се".
Чета ли, чета и потресен седя...
Защо ли така получи се?
Разгърнах навътре да видя що стана,
какво го подкара да мре?
Любовта била им - тук пише - голяма,
безумно любили се те.
И той я обичал, пък и тя го желала,
макар да имали проблеми.
Тя нежност от него, само туй поискала,
подаръци не щяла големи.
Ала той й дарявал, туй що има и може,
сърцето си даже й дал.
И как я обичал!!! Прощавай ме Боже,
но дори ти би завидял.
Момата, горката, обаче била
загубила вяра в живота,
и мигом щом той й дарявал мечта,
погубвал я някой с охота.
Тя, милата, сладката, наивна била,
все още със детски акъл.
И както всяка млада девойка,
омаял е Дяволът зъл.
Понеже била красиво момиче,
не малко момци я желали.
И не един в любов й се вричал,
звездите за нея сваляли.
Оф, стига, не мога, край вече, не искам!
Таз двойка... И аз ги познавам!
Вестника в мръсната кофа затискам,
разказа сам продължавам!
Тоз, нейният момък, не могъл да я пази,
животът му бил тъй суров.
Едвам смогвал да се види със тази,
що давал свойта любов.
Момичето младо, как всеки тук знае,
от наивност лесно греши.
И тази девойка, макар, че добра е,
и тя със друг прегреши.
След туй тя горката, усети вината,
и макар да го обичаше тя,
загубила вяра, погуби мечтата,
насила сърцето си спря.
"Върви си", тя рече, "Не мога аз вече,
не искам теб да ранявам!"
И сълза по бузата нейна се стече,
"Остави ме, сама продължавам!".
Младокът, погубен, с разбито сърце,
не искаше туй да е края.
Той знаеше, тя бе все още на мисли дете,
и вършеше често туй, що не желае.
Опита се той това да й каже,
макар че боли го, не скри.
А грешката нейна огромна бе даже,
но той й за нея прости.
Ала девойката, объркана вече,
не го послуша, прогони го пак.
Обича го и да го предпази му рече
"Не ща да те правя глупак...
Отказвам се от мойто щастие!
Нека да бъда сама!
Аз нося само нещастие...
Така ми се пада... така!!!"
Сбогуваха се двама... Сълзи на очи,
небето заплака със тях.
Гледат се, искат се, но всеки мълчи...
Нима да се обичат бе грях?
По пътя към вкъщи момъкът тръгна,
не хвърли ни поглед назад.
Сбогуването тъй сърце му изтръгна
това бе истински ад!
Скиташе той из улици мрачни,
унило навел бе глава.
Поглед - намусен, мисли - прозрачни...
Вечерта щеше да бъде тъй зла...
А другият... Той сигурно само ламтеше,
все искаше нея... Глупак!
Любовта, приятелю, не иска, а дава,
а инак е само мерак...
Кълнеше се, сигурно, че я обича - да, ясно...
То всеки кълне се така...
Но вместо да пази любовта й прекрасна,
той искаше нея сега.
Не мислеше той за нейните чувства,
не мислеше, че тя е щастлива.
Целуна я, пък и добре се почувства...
Ах, наглостта му направо прелива!!!
Но нека оставим подлецът намира,
все пак "влюбен" във нея е той..
Макар от любов хич не отбира,
той чувстваше себе герой...
Вий, мислите, омраза голяма сега,
в наранения момък надигна се.
Грешите, далеч това не беше така.
Заради глупост до тука достигна се...
Никой не бе виновен, а всъщност и всички
носеха свойта тежка вина.
И вместо да оправят нещата самички,
оставиха ги да бъдат така.
А клетият, както си ходеше, сам,
прибра се, заключи врата.
Поогледа наоколо, насам и натам,
и погледа в шкафа си спря.
Седя той, гледа го, после полегна,
ала нещо го мъчеше там.
Странна мисъл ума му налегна...
Изправи се, в дома беше сам...
Посегна тогава, там горе, във шкафа,
недавна си бе купил той пистолет.
Дулото право допря о челото,
усети - студено бе то като лед.
Седя той така, цели две дълги минути,
замисли се има ли смисъл от туй?
Май позабави се.. Щом взе да се чуди,
ако чака, не ще извърши онуй...
Спря за секунда той всякаква мисъл,
спусъка рязко придърпа...
И в мисли за нея се беше улисал,
загледал се в някаква кърпа...
Секундата нему стори се час,
започна тъй бързо да мисли...
"Айде, пожертван за нея бях аз,
дано туй духа й прочисти...
Сега ме обича, ще страда, че гина...
Със сълзи - потоп и порой...
Но ще минат дни, най-много година,
и тя ще намери покой.
Надявам се, нека си вземе поука,
вярвам, ще порасне тя зарад мен.
И тъй, аз загивам, отивам в боклука,
да дам на нея по-светлия ден.
Не след дълго тя пак ще се влюби,
ще бъде тя с лъжец някой друг.
Но тоз път любовта не ще да погуби,
и той ще стане нейн съпруг.
Тогава лъжеца аз ще измъчвам,
догде не обикне я той.
Духът и сърцето ми - пак й ги връчвам,
а после и аз ще намеря покой."
След тези размисли, умът му млъкна,
настъпи тежка тишина.
И само образ блед изпъкна,
това бе любимата му... тя...
Тогава той й се усмихна,
загледа нейното лице...
Чу се гръм и пак утихна...
Той за теб умря, дете!
© Хух All rights reserved.
С добро 
