Осемнайсет юлски лета преминаха

вътре в мен борба се запревива.

Сърцето свива се проклето

не иска повече на светло.

Разумът се възкачи с кафявите юзди 

всяка нощ доставя купчина с пари,

а смуглата ръчица, биеща в червено, 

приема хапче сънчо и заспива.

В сърцето някъде далеч

стоеше спомен съкровен.

Това бе спомен от Елисея

за хуманос и поет.

Пърхаха алтъненожълти фейчки в такт

 и песен медена изтичаше от тях.

А сега зад решетките логични,

те са давещи се, но все още златни и поетични.

Единствен Хермеса Марсийски

авангардно, съзерцаваше ги ням-

със своя скиптър кадуцеяН.

По тънките уста се прокрадваше усмивка, 

която алегро носи се към мида височайша.

Така го сетила Разума мазутената хрумка:

-Аутодафѐ за нашето “рицарско” сърце!

Изгорили Сърцето на следващия ден, 

но пламъци силни не стихнали в протест.

Изгорили всичко до основи 

барабар със каменните основи.

Гостенка смърт хващаше я яд,

Че толкоз младо и зелено си отива,

но какво да се прави-

Това е наш’та трагедия!

Човек изгубил баланса

На едно е осъден-

Безконечен мъртвешки сън във пръстта 

Със своя Каин и Авел под обречената мъст.