Мое незалязло слънце
Ти беше като слънчев лъч,
огряващ моята съдба
и блесна залезът ти изведнъж,
потъна в мрак и тишина...
... Още миг поне постой,
вятърът с моя глас ти шепне,
поне секунда да си мой,
преди да станеш спомен вечен.
Стопли ме с нежната си длан,
а после вече си свободен,
дори сега да изгоря,
се смея, в мен запали огън.
Подари една прашинка само,
тогава отлети навеки,
ще съм щастлива и сама,
за мен това е цяла вечност.
За сбогом ти ръка подай,
така усмихнат да те помня,
щом тази нежност си ми дал,
върви се, вече си свободен.
Ти беше ангел, беше бог,
към висините свои отлетя,
пак ще се срещнем в другия живот,
когато станем прах от вечността.
© Добрияна Манолова All rights reserved.
