Моето вътрешно "Аз"
МОЕТО ВЪТРЕШНО "АЗ"
Седя над бутилка червено вино
и съчинявам куплети,
а в главата ми мисъл: "Дано
да се удавиш, поете!
Твоите стихове кой ще чете?
Хората гладни заспиват.
Ти си едно остаряло дете" -
вътрешен глас се присмива.
"Мислиш, че хората чакат сега
твойте сълзливи памфлети?
Пълни са с фалш и лъжлива тъга
и намирисват на вехто".
Моето вътрешно Аз ме кори,
дето съм тъй старомоден.
Хайде със него върви се бори
и се наричай "свободен"!
Искам да пиша за скръб, за печал,
за неживяната младост...
"Кой го е грижа, че ти си живял
своето време нахалост?!
Я се огледай! Животът кипи
и разрушават се схеми.
Цяла Европа се срутва, а ти
човъркаш си твойте проблеми."
Ставам от стола: - Не може така
да се намесваш нахално.
Сядам и вземам перото в ръка,
и съчинявам банално:
"Моя любима, виж колко сълзи,
в мрака, за тебе аз лея.
Спомен за мене поне запази:
друго да искам - не смея."
"Стига! - обажда се моето Аз. -
Вече петтарка е хляба!"
- Ах, ти, нахалник - казвам на глас. -
Да се намесваш - не трябва!
Ала размислих: този обесник,
май с пълно право ме хока.
Ето, че пише във вчерашен вестник:
"ОТНОВО ЩЕ ПОСКЪПНЕ ТОКА"
Тук, по-надолу: "БОЛНИТЕ ЧАКАТ
НОВИ ЛЕКАРСТВА ОТ ДАНИЯ"
Букви големи крещят по-нататък:
"СПОЛУКАТА Е САМО ПОЖЕЛАНИЕ"
Аз досега за какво ли съм хленчил?!
Я колко много проблеми!
Те ме връхлитат и гледат ме втренчено,
доста реални и земни.
Моето вътрешно Аз тържествува:
"Разбра ли кое е печално?
Твоите дребни проблеми не струват.
Кризата, братче - това е реалност!"
12. 08. 1991 г.
Габрово
© Румен Ченков All rights reserved.
