МОЖЕ БИ...
Зъзне душата ми... Цялата.
Не може да се влюби
в Слънцето.
Небето изгаря в жарава.
Дните бавно лазят,
плачейки от поредното
опарване.
Не се топи леда.
Сковал
е болката.
И е трудно,
дяволски трудно -
да повярваш.
Истината мълчи. Трудно
идва... На късове.
Докога ли Слънцето
може да чака...
Свършека на съмнението,
за да спре да боли?
Не се сърди, Слънце!
Че си тръгвам от теб.
Знаеш...
Аз съм вълчица.
Сама... Единачка.
Може би в другото раждане -
ще обичам.
Сега объркани
са сетивата ми,
да търсят случване
в зеленото... Лятото е вече
на свършване.
Зимата чука.
А тя е моята крепост...
© Веска Алексиева All rights reserved.
