Слънцето на две е разделено.

Две мънички слънца са всеки ден край мене.

В прегръдките ме топлят, с очите си ме греят,

за мен настъпва пролет, когато се засмеят.

Денят настъпва рано, по тъмно, малко мудно,

когато сладураните решават да са будни.

Зората още дреме, ужасно й се спи,

а мойте две мечета унасят се в игри.

Едната бодро скача, неистово крещи,

а другата с играчките препятствия строи.

На масата щом седнем, започват битки върли -

кой чашата да счупи, кой вилица да хвърли.

Следобедът е време за сън и за почивка,

ала, скътани, двете пак в ъгъла се кискат.

Пак мислят щуротия нова да извършат,

със нова лудория те ще ме довършат.

Едната пада, става, реве и продължава,

коляното надрала, глава я наболява.

А другата след нея, по примера на кака,

разголила колéне и скача с двата крака.

На пода нещо мачка, забавата голяма

и с гордост го показва на лудналата мама.

За тях майтап е всичко, не чакам аз отплата,

малките хитруши разказват ми играта.

Ала, когато вечер се кротнат уморени

и с мънички ръчички притиснат се към мене,

когато в тишината разказвам Пепеляшка

и леко ги завивам, задремали юначките,

тогава в мен остава едно-едничко само,

прошепнато с надежда и много нежност: мамо.