Молба за отлагане на празниците
Как блести само всичко наоколо -
цветни гирлянди, искрящи кълбета...
Открехват се даже вратите на пъкъла.
Коледа е и за мръсните псета.
Гледам хората - греят лицата им,
пожелават си разни красиви неща.
Завиждам. Чисто и просто завиждам
на техните светли, свободни сърца.
Мразя ги аз тези празнични изблици
(доста години, откак съм така).
В мен всеки следващ празник забива
поредната яка свръхдоза тъга.
Господи, хайде де, стига се ражда,
стига възкръсва, и ходи, и прочие!
Спри сега времето! А когато се върна,
ще отбележим деня за започване!
И разбунтувай морето тогава
с големи и яростни луди вълни,
струпай отново нас всички край огъня
и китарени звуци пусни да звънят!
Ще осъмнем, докато китарата пее,
ще изтупаме лекичко ситния пясък,
слънцето бавно над нас ще изгрее,
изписано в златна божествена маска.
Ще доживея - аз знам - този празник.
Ех, надеждо, ти вече си стара,
но не умираш. Сякаш изчакваш
да се завърна при мойта китара.
Пясъкът, старият - някак си топъл -
уморено, но нежно петите разтрива.
Чува се даже и тихият вопъл
на вълната - все тъй калаено сива.
И дочувам в миг дивия крясък на гларус -
като зов той отеква и идва към мен.
Отговарям - недей! Не сега. Още малко.
Някой ден. Истински. Благословен.
© Капи Капито All rights reserved.
