Момчето си отива
МОМЧЕТО СИ ОТИВА
Момчето в мен навярно е във криза,
със всеки ден превръща се в старик –
не ветролее сутрин бяла риза
по Главната – с осанка на лирик,
момичетата спряха да се вглеждат
във черната му – някога, брада,
и – май, че вече няма грам надежда
Жена да му рече във храма – Да! –
спря да разцъква привечер мачлета
с хлапетата в училищния двор,
дори и мисълта му взе да крета,
а нявга беше мисъл метеор,
като че ли престана да мечтае –
дори насън не знам дали лети,
и – уж, светът – голям и тъй безкраен,
пред него тръшна тромави врати,
и стихчето му почна да куцука
на трета рима в седмия куплет,
и все се пита в някой час на скука –
поет ли съм, или не съм поет? –
жребче, развяло черната си грива,
светът лети в очите му добри...
Момчето в мен, което си отива
по Главната на Варна призори.
© Валери Станков All rights reserved.
