МОМИЧЕТО В ГРАДА НА ЧУДЕСАТА

Не падам в потрес и покруса – към мен се друсаш с автобуса,

аз гледам пак косица руса, очи – ситнеж из небеса,

и със душица благодарна те чакам в центъра на Варна –

град – мъка, обич, стих и карма,

град, в който стават чудеса –

вълни, сирените на кораб, момче с хвърчилце из простора,

смокини, краднати на двора, рибар без чепаре на кей –

ей там – на пясъчната дюна, на завет ща да те целуна

и – звъннал като първа струна –

да ти река – ехей, здравей!

Здравей в града на чудесата – момиче, взел съм днес заплата,

от дума аз не се отмятам – ти щеш ли пастичка парфе?

Или с едно такси да идем – да видим изгрева сафриден –

във Враца, Плевен или Видин

не е тъй – изгрев-кадифе!

Ще те разходя по гезмето – нали момче съм – общо взето,

да знаят всички туй, което сега го сещаш само ти –

по плажа, опнал гръб лисичи, със теб не съм тъй сам и ничий,

обичам те – нима личи си?

Личи си, ще речеш – почти!

От сол, от вятър ли настръхна? Завих те с дрехата си връхна,

ти мидичка в дланта ми пъхна – и каза ми – вземи, момче!

Ще си я нося тази мида – и в Рая някой ден да ида –

край кулите на Баба Вида

реката миди не влече.

Накрая все се срива мракът – полягва слънчице на лакът,

невям немил-недраг оттатък ще хлътна аз – пешак във степ?

В тави морето ще раздруса медузи – малеби – с погнуса,

и ще си тръгна с автобуса –

със мида – споменче от теб!