Монолог
Ръце, раздавали на всеки топлина.
И с шепота на обич разпилявани,
сега са само спомен от предишни дни.
Завързани криле, познали полета на птици.
Във облаци рисували разлистени гори.
И в песента на славея възпяли изгреви,
натрапчиво ще ми напомнят,
че щастливи сме били.
От много думи и неистини изказани.
В душата ми забиват се отровните стрели.
А колко малко трябва да сме влюбени,
да се обичаме, макар да знаем,
че може и да ни боли.
По пътя срещаме се с истини различни.
В дуел изправяме се срещу себе си дори.
Че любовта изисква жертви, това го знаем.
Но прощаваме ли грешките на другите,
когато от обида ни напускат,
оставили незаличимо своите следи?
Или не доизплакани сълзите си изпиваме
и молим се до съмване
сърцето наранено само да прости.
Самотата днес едничка ми остана.
Във монолози си разказваме за някогашни дни.
Тя ми е другар, постеля и завивка
и превърна в сенки моите мечти.
Сега бездомна скитам се сред всички.
И ничия съм даже и на въздуха, и на пръстта.
Защото там е мястото на цвете,
което непосято си остана... някъде в калта.
Т.К.
© Таня Кирилова All rights reserved.
