Монолог на скитника
Не плачете за мен – моят път си е мой и сред тръните,
не окайвайте спомен, оживял и изречен на глас.
Аз все още вървя, ден след ден уморено препъвам се
през завои и камъни остри, към сетния час.
Не ронете сълзи, няма нужда за мене да жалите.
Откъдето е трябвало – минал съм. Още съм жив.
И каквото могъл съм, съм взел и от тежките залези,
и от бесните псета, и през бури – от вятъра див.
Аз се скитам без дом и багаж, само пазя в сърцето си
онзи остър и жилав, до безбожност устойчив инат,
да се смея на глас пред дъха на печалните есени
и да вярвам, че имам ли път, съм безкрайно богат.
Не плачете за мен, че до смърт съм раняван под плаща си.
Ако къпя се в тихата радост на синия здрач,
значи всичко е имало смисъл – цената заплаща се
до последната глътка живот. Без въпроси и плач.
Към последния връх се стремя. Отмаляват нозете ми.
Не поглеждам назад, а пред мене гори зарево...
Само зрънце кураж стискам с пръсти, молитвено сплетени
и за нищо не жаля. Нито зная как, ни – за какво.
© Вики All rights reserved.
