Монологично
Разпадам сънищата си в последни рими.
И всеки миг камшик е от светкавица.
Не стигам до шедьоврите незрими.
Изпуснах чашата за паметна наздравица.
Момичето на моя блян встрани остана.
Бях сигурен, че то е пратеница от мистерия.
Ала съдбата плисна прозаична кана
и любовта превърна се за миг в истерия.
Осъмнах равен като непотребна пепел,
разпръсната от устните на виещ вятър.
Под името си с лупата прочетох - срок изтекъл.
Усетих се актьор в безсмислен театър.
Да сея пак мечти не ми достигат сили.
И нямам време да дочакам как ще никнат.
В сърцето ми стотици бурени са впили
жила на харпии и чакат да отлитне.
© Младен Мисана All rights reserved.
Благодаря за размисъла...
