Монологът на едно сърце
Разбито съм. Говоря си само.
А всъщност викам, но съм все нечуто.
Не съм сърце, а непрочетено писмо
пулсиращо във сЪлзите на шута.
Разпадам се, тъй както листопад
оголва клоните във късна есен,
така безлистен е и моят свят,
в нечутата ми, може би, последна песен.
Гърдите мъжки не са вече дом,
а са капан за моите страдания,
и всеки пулс е с нотите на стон
по петолинията на моите ридания.
Студено ми е. Страдам от хипертония.
Усещам скърцане във липсващите стави.
Мечтая си да спра да бия,
или поне стопанинът ми да забрави,
че има ме, че съществувам.
Тогава и аз може да забравя,
че няма за какво да се преструвам.
Ох, колко ли живот и мъка ми остава?
Дали не полудявам? Кой ме чува?
Единствено на себе си говоря...
За всички други моят глас не съществува,
но нямам сили вече да се боря.
Така е. Не намерих този код,
чрез който със на друг сърцето да се слея.
Защо ми е такъв полуживот
щом липсва ми Любов, щом нямам Нея?
Превърнало съм се във стар досадник,
раздрънкано пиано със склероза.
Съдбата ми е с курса на "Титаник",
на влак изгубил в мрака коловоза.
Така желая тази клетка да разбия,
да изкоча през проклетите ребра,
и зъбите си яростно да впия
във шията на своята съдба.
И намирам повод за усмивка
макар и крива, но пък все едно.
Иронията е тук, каквото иска
да направи... някакво парче месо...
То май накрая до това ще падна.
И без това такова съм за анатома -
Храна за червеите, дреболия гадна.
Извън очите е емоционалната ми зона...
Но как с това да вляза във примирие?
Какво ли значи кървавата външност,
когато с ритъма ми бие
една духовна, паралелна същност?
И точно тя самотно тук крещи,
и без очи, към Любовта поглежда,
но даже и ехОто траурно мълчи
и глас не се дочува... на надежда...
*****
Уф, време е със нещо май да се разсея -
Ще вдъхновя стопанина си по странична тема
и с стих от хумор някой ще разсмея,
докато пиша в себе си... последната поема...
20.10.2018.
Георги Каменов
© Георги Каменов All rights reserved.
