Морето от светлите дни
Сърцето му помнеше пътя,
помнеше всяка скала,
брегът във душата му скътан,
от спомена в миг изпълзя.
Вълните се плискаха кротко
и галеха както преди,
морето го мамеше скришом,
със своите солени води.
Дочу песента и' омайна,
обляна от бледи лъчи
той я съзря - свидна тайна,
с отдавна незрящи очи.
Тя пееше само за него,
протегнала бели ръце
и тръгна, за нея гореше,
старото, болно сърце.
Пое го пак синя безбрежност,
припяваха бели вълни,
прегърна го с цялата нежност,
морето на светлите дни.
Луната скръбно заплака,
морето протегна ръце
и бавно положи във мрака,
усмихнато мъртво лице.
© Евгения Георгиева All rights reserved.
