Ела, постой до мен на моста,
над шумящата сребърна река,
че зажадня душата ми за гости,
но тях ги няма, една ми ти остана,
моя неведома съдба в тъмни нощи ...
Ела до мен и погледни водата,
виж как камъните милва,
грижливо заглажда им челата
и до блясък лицата им промива ...
Ти можеш ли така – с пръсти
да лекуваш боляща душа,
да заглаждаш дълбоки бръчки
и да избистряш очите от тъга...?
Чуй как водата загрижена шуми,
но не в реката долу, а в мене,
че от добрините ти повече боли ...,
затуй мост към теб ми е потребен,
да устоя на прииждащи вълни
и с уважение после да се гледаме...