Моя желана ориснице
Тежки рани лекуваш ли, моя желана ориснице?
Още пазиш ли дарбата в твоите трепетни пръсти?
Може би си намерила билките, чудно измислени,
за юнаци, в които надеждите вече са късни.
Буен огън стъкни ми от шума и съчки в усоето.
Медно менче налей от потока, що доле извира.
Та разкъсай ми ризата... Там, от сърцето ми, моето,
люта болка ме реже и спомен не ще да умира.
Как лице се забравя, сънувано в нощите, звездните?
Как тъга се целù, за която отвара не зная?
И очи уморени - по някакво чудо ли чезнат те,
или просто заспиват, защото видяха си края?
Поръси ми гърдите с барута, останал в бойлията.
Жарък въглен хвърли - да се рана дълбока попари.
После с шепа вода потуши ми докрай орисията -
миг, преди да те скрият лъчите на горски върхари.
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
© Лъчо Калъчев All rights reserved.
