Моя прашна пътеко...
Докога ли по теб ще вървя,
моя прашна, трънлива пътеко…
Ти се виеш по стръмна скала,
а върхът стене нейде далеко…
Парят моите боси нозе,
вятър крие следите ми топли.
Търся птиците в сиво небе,
а върбите лицето ми чоплят.
И отварям очите си още.
Спя в хралупа на заек-номад
и завивам се в хладните нощи
със юрганче от сух листопад.
Аз закусвам акациев мед.
Те, пчелите, не жилят безсмъртни.
Затова ще съм вечно поет –
не умиращ и скитащ, безпътен…
Моят край на върха ще лежи –
някой луд ще откъсне глухарче
и с дъха си ще ме раздели
на цветчета, които ще бягат.
Коленичих, ти знаеш това.
Кръстопът не един ме разпъна.
Къпах длани в солена роса,
но в реката ти кална се върнах.
Бях каквато не бях…
Запомни ме
с неуморното мое сърце.
Имах много лица.
Нямах име.
Ала смело по тебе поех.
Моя трудна пътеко, върви,
както аз те вървя – без посока,
и дори да е трудно, иди –
заведи ме безкрайно високо…
© Деница Ангелова All rights reserved.
