В едно легло лежа.
С очи леко мижа.
А до мен стои копнежа.
Тихо се обтяга.
Но този път не за мъжа.
От толкова време го чака.
Не, не мъжа.
Всъщност и неговият тръпне, очаква.
Опитах се да го сложа
да легне, ала под моята кожа
на леглото безкрайна локва.
Бори се той с буря нестихваща.
В леглото прокарва си път
от листи разпиляни, книги купища,
опитва се да намери сънят.
Ала правила, определения,
като стена от армия,
прокарват прозрения.
Сражават се, борят се до омая,
докато ги превърнат в знания.
Членове, алинеи го карат да зная.
Аз и това и желая.
Като дърво в пустиня
бори се, непокорно за неговата светиня.
Солидарно отговорен,
със сила на пресъдено нещо,
по безкрайния небосвод воден.

От много стълби ни стана горещо,
но върха виждаме
и там се заричаме,
че светът ще обичаме.
Към по-добро да го промениме
от сърце се вричаме.

Ваши,
Моят копнеж и аз!