Моята обич
Тихо, суетно животът изтича.
От беди главата се мае.
Моята обич, като малко момиче,
плаче във своята стая.
Изпълнен е денят със слънчеви пръски
или с мъгли, или пък с дъжд.
Моята обич е далечна и близка.
Дързост в очите на побелелия мъж.
Не си тръгвай! Не всичко е изгубено още,
докато от сърце към сърце нишка се вие.
Моята обич е тласъкът мощен
от който не спиш, от който се криеш.
Всичко е казано. Не стигат и думите.
Минават годините. Няма звръщане.
Моята обич броди по друмите
и тихо целува, силно прегръща.
Моята обич е като дишане.
Светъл свят, пълен с мечти.
Няма нужда от никакво писане –
като издишам съм аз, като вдишваш си ти...
© Красимир Дяков All rights reserved.
