Моята отворена книга
Все още присядам на прага -
взирам се някъде там, надалече
още мечтая еднорога да впрягам,
и прашинки сълзливи скрито бърша,
макар че триста лета зад мене са вече...
Все очаквам да хлопне вратата,
бързи стъпки да притичат през двора,
безплодни клони старата круша
протяга по навик към светлината
сянка хвърля на комшиите бора.
Уж толкова много работи зная,
а до нищо конкретно не стигам:
как да тегля на живяно чертата,
не познавам и кога идва краят,
нито вярвам в гласа на съдбата...
И след триста преживени лета
гоня вятъра, боса газя тревата,
все съм същата отворена книга,
завещана да я допише безкрая,
но признавам: дори и сама се чета!
© П Антонова All rights reserved.
Ами, липсвах, що се отнася до коментари и качване на нови неща, а иначе си хвърлях по едно око...Човек си има разни периоди, че като го грабне въртележката на живота и все не може да избере,къде да се хвърли,че да падне на най-мекото.
