МОЯТА ПОЕТИЧНА ЕВОЛЮЦИЯ

Дарбата ми реши да си подреме,
поезия във първа младост не роди,
а чака дълго, много дълго време
тя детски стихчета във рима да реди.

Внученце роди се – чернооко, мило,
първа радост бабина, радост и любов.
Огън мощен във сърцето ми запали
и откликна то на поетичен зов.

Внучето растеше здраво, обичливо.
Всяка среща с него раждаше нов стих.
С второто си внуче – весело, игриво
творих, играх, съвсем се вдетених.

А стихчетата в книжки се превръщаха,
в книжки с илюстрации красиви.
Множаха се, във детството ме връщаха
и правеха годините щастливи.

Но внуците пораснаха – със свой живот, с мечти.
Изчезна поетичното ми вдъхновение.
Напразно чаках музата да долети
и все по-често губех настроение.

Но чудо някакво в живота стана.
Отново музата с любов ме посети.
За „Поетично кафене“ покана
отново върна творческите ми мечти.

Днес всяка среща с вас за мен е радост,
а темата – предизвикателство за мен.
И стимул е за творчество, и сладост
за моя дух към бъдещето устремен.

Еволюирах – от „Бабино юначе“
стигнах до моето ново призвание.
Започна моето сърце да плаче
за чужди рани, болки и страдание.

Аз знам – това е моето призвание
и скромната ми мисия в живота.
И ще зова със стих и дръзновение
за справедливост, мир, против войната.