Може би прощавам, може би лекувам
Създаден съм безумно романтичен.
До толкова безумно, че когато
отхвърлят ме, и счупен пак обичам
със тихата усмивка на тъгата.
С венец от рози Господ ме окичи,
а тръните им – впити във душата.
Сърцето ми изчете много притчи,
привикна с болката и със съдбата.
Като река съм. Вечното присъствие.
До края верен – аз не изоставям.
След писъка на твоето отсъствие,
обичал ли съм – значи не забравям.
Робувам. На пороя. Но избирам
искрящо и дълбоко да усещам
каква е мъката ти. Да разбирам.
И в себе си кошмарите ти срещам.
А тази вечер, в дрехи от коприва
лекувам и прощавам мойте грешки.
Дъждът мълчи и в мрака му откривам
отблясъка на любовта човешка.
8.Х.2025
© Валентин Велинов All rights reserved. ✍️ No AI Used
